Днес ще поговорим за едно от най-добрите антитерористичните звена в света - GIGN (Groupe d'Intervention de la Gendarmerie Nationale). За по-запознатите това е френският елитен отряд за борба с тероризма. Звеното е част от армейските сили на Франция и не е свързано по никакъв начин с полицейските части (досущ като британските SAS ). Официално в състава му вземат участие 120 човека. Мисиите, които GIGN поема са най-разнообразни - от арести на криминално проявени до освобождаване на заложници и потушаване на бунтове в затвори.
История на звеното
След клането в Мюнхен по време на Олимпийските Игри през 1972 година и бунта в затвора Clairvaux през 1973, Франция взима на сериозно текущото положение и осъзнава нуждата от елитен отряд, който да действа в подобни ситуации. Отрядът бива създаден през 1973 година, като постоянна сила, тренирана и екипирана според нуждите за борба с подобни терористични актове. Първоначално звеното е съставено от 15 човека. През 1985 година нарастват на 48, 1988 на 57, 2000 на 87. За първи път GIGN влиза в действие през 1974 година, когато хората от звеното успешно обезвреждат умопобъркан човек в Ecquevilly.
Структура
Отрядът е разделен на различни блокове. Административен, 4 оперативни блока по 20 оператора, поддръжка плюс преговарящи, проникване, разузнаване, свързочни, снайперисти, отряди с кучета. Звеното е снабдено с най-модерните технологии, които или се създават специално за тях или се доразработват на базата на вече съществуващи. Интересно е да се спомене, че годишно момчетата от GIGN имат около 60 високо рискови операции.
Всеки член на звеното преминава през различни видове тежки тренировки. Стрелба с всякакви видове оръжия, снайперистки умения за разузнаване и поразяване на цели на далечни разстояния, скачане с парашут, ползване на планери, въздушен десант от хеликоптер, проникване в сгради и градски бой, ръкопашен бой (Крав Мага)... Това са само малка част от уменията, които придобива един служещ в звеното. Много други звена по света обменят опит с GIGN, което от своя страна доказва, че наистина има какво да се научи от французите.
Освен физическата подготовка, най-вече се цени психическата стабилност и възможността за самоконтрол. Именно тези фактори спъват много от кандидатите за GIGN(принципно след подобора остават 7-8% от тях). Стресовите ситуации, на които са подложени кандидатите са най-разнообразни. От тесни и тъмни лабиринти с настървени кучета през, които трябва да се премине за дадено време до разпити и психологически тормоз. Само хората, които успеят да преминат и физическия и психическия подбор са достойни да носят значката на GIGN. Командосите трябва да са готови да обезвредят терорист дори с голи ръце.
От създаването си групата е взела участие в над 1000 операции, освободила е над 500 заложника, арестувала е над 1000 заподозрени и е убила дузина терористи. Жертвите на звеното – 2 командоса по време на мисиi и 7 по време на тренировка (човек може да си извади сам заключение за какви тренировки говорим).
• Освобождаване на автобус с 30 ученика, презвет от Фронт за Освобождаване на Сомалийски Бряг в Джибути през 1976 (в някои от следващите публикации ще се спрем на тази мисия по-обстойно, защото заслужава вниманието ни) • Планиране освобождението на дипломати от френскоро посолство в Сан Салвадор (атаката не се провежда, тъй като терористите се предават) • Взимане участие в мисия за връщането контрола на Al-Masjid al-Ḥarām(“Свещенната Джамия”) в Мека, Саудитска Арабия • Освобождаване на 229 пътници от отвлечения полет Еър Франс 8969 в Марсилия (на тази мисия също ще се спрем по-обстойно) • Операции в Босна с цел арести на хора извършили военни престъпления
Списъкът може да се допълни до една наистна сериозна дължина. Имайки вече представа кои са тези момчета, следващия път ще обсъдим може би една от най-големите им победи – битката за Еър Франс 8969.
Този път не мисля да пиша за световно известни операции или конфликти. Този път ще споделя с вас една история. История за човек може би вече забравен от повечето българи. А може би и никога не чуван от мнозина... След изказване на думите - герои, патриотизъм... винаги прокрадваме образа на велики българи, като Васил Левски, Христо Ботев... Днес ще поговорим за един друг герой. Този герой се нарича Димитър Светозаров Списаревски.
Роден е през 1916г. на 19 юли в Добрич. Още като малък семейството му решава да се преместят. Самото напускане на Добрич се дължи на факта, че по това време градът се намира в румънска територия. Баща му не можел да търпи румънската окупация и повел семейството си към Лом, Белоградчик и София. Може би именно по това време малкият Димитър за първи път е разбрал какво е да бъдеш патриот... В София той завършва Втора мъжка гимназия. Записва се в националния военен университет "Васил Левски". Скоро обаче е изключен и изпратен да служи в Ямбол. Не след дълго за добро държание е върнат в училището. След обявен конкурс за летци Списаревски е сред първите кандидати. Випуска му бива пратен в Германия, където той завършва изтребителната школа Вернойхен. През 1943г той и още един български пилот са пратени край Ламанша за да усвояват тактиката на германските летци в бой.
Пътя към безсмъртието
През 1943г София е подложена на ожесточени бомбардировки от съюзническите ВВС. На 20 декември 1943г армада американски бомбардировачи "Б-24 Освободител" имат за цел да пуснат смъртоносния си товар върху София. Един от смелите български защитници е Димитър Списаревски. Той. със самолет Месершмит Ме-1096G02 и с другарите си летци трябва да пресрещнат и унищожат вражеските единици преди да стигнат София. Защитниците са разделени на два изтребителни орляка 3/6 и 2/6. Целта е - докато орляк 3/6 (в който е причислен и Списаревски) завърже бой с противниковите изтребители, орляк 2/6 да нападне бомбардировачите. Така се случва, че самолетът на Димитър Списаревски не стартира. Излита с резервна машина, макар и със закъснение. Боят вече тече. За него това е първият му въздушен бой. Първоначално успява да се измъкне от два американски изстребителя. Пред себе си съзира група противникови бомбардировачи. С чиста мисъл и без страх, не спирайки стрелбата той се врязва във водача на групата. Бомбардировачът е унищожен. Спасява се само опашният стрелец, защото е изхвърлен от ударната вълна. Изтребителят на Българина пада над село Пасарел. Тялото му е открито сред разбития самолет. За свалянето на четиримоторния бомбардировач му признават три въздушни победи. Посмъртно бива произведен в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища в Алеята на летците.
Финални мисли Сигурно сте забелязали как съм кръстил втората част от поста си. А сега замислете се до колко това е вярно? Защо българинът бавно но сигурно забравя за тези хора? Огледайте се около вас! Колко от вашите познати биха направили такава саможертва? Ако поне малко ви свива някъде в гърдите мога да бъда щастлив, че наистина тези герои няма да бъдат забравени...
Руските войски победиха грузинските сили, не толкова поради голямата си численост, а поради опита на повечето им военни. Както знаем Русия има опит в такъв вид войни. Хвърляйки поглед върху Чечня осъзнаваме, че наистина това е така. Сблъсъците там, до голяма степен служат за тренировка на руските части, било то наемни или специални подразделения. От своя страна грузинската армия е тренирана и въоръжавана от Америка и Израел. Важно е обаче да се спомене, че грузинските части главно са получавали тренировка и обучение за мироопазващи мисии (Ирак и Афганистан). Тоест техните воъръжени сили драстично изсотават във воденето на подобни боеве.
Грузинците обаче се наложиха по въздух, независимо, че бяха в пъти превъзхождани от руснаците. Преди Русия да нанесе решаващи удари и да неутрализира структури важни за военно-въздушните сили на Грузия, армията им загуби 4 самолета и получи щети по много други. По вода нещата също не се различаваха много. Няколко рекетоносци удариха бойни кораби на Русия. Самите руски плавтелни съдове дори не били оборудвани и нямали обучен екипаж за да се справят с подобна заплаха. На два кораба още в началото на конфликта се наложило да се изтеглят поради големи щети. За няколко дена обаче, грузинските военно-въздушни и военно-морски сили са унищожени. Тук обаче, победата не се дължи на опита, както при сухопътните настъпления, а чисто и просто на голямата разлика в броя на единиците. Боевете не бяха само на бойните полета. Русия наложи голяма информативна завеса. Грузия нямаше достъп до интернет, световните медии бяха залъгвани и като цяло липсваше информация.
За какво беше всичко? Зад различните изказвания, които може би стояха далеч от всяка истина, обикновеният човек не остана заблуден. Русия целеше, а сигурно и в момента още има тези намерения – западно насоченото правителство на Грузия да бъде сменено. Едно обаче е сигурно – Русия показа какви ще са последстията за всеки дръзнал да застъпи интересите им. Също така Русия доказа, че няма страх от НАТО и велики сили.
Днес реших да ви запонзая с едно от любимите ми оръжия. А именно руското РПД. Остарялата вече лека картечница не дава отбой (така май са повечето руски оръжия) и е все така на служба в много държави. Ето за какво става дума. РПД е 7.62х39мм лека картечница произведена в СССР. Създадена е като заместител на съветската ДП 7.62х54мм. Разработката на оръжието започва през 1944г., като в процеса на разработване взели участие – Василий Дегтярев, Сергей Симонов и Алексей Судяев. Сред разработените прототипи, прототипът на Дегтярев се оказъл най-добър. Така през 1944г. година оръжието било одобрено и същевременно влезло в служба, като основна лека картечница. Независимо, че било одобрено още през 1944г., масовото му производство започнало едва през 1953г.
Основни показатели:
Тежест – 6.6кг. Дължина – 1.037мм Дължина на цевта – 520мм Калибър – 7.62х39мм Изстрели в минута – 650 Скорост – 735 м/с Ефективна далечина за поразяване – 100 до 1000м Пълнител – 100 патрона в лента, затворени в метален контейнер.
Оръжието изпозлва газово задвижвана бутална система и заключваща система подобна на останалите разработки на Дегтярев. Произвежда изстрел при отворен затвор. Този затвор(по точно носача на затвора) игае и роля на ударник, като същевременно е свързан със спусък ограничен само до автоматична стрелба. Към затвора е добавена и системата за изхвърляне на гилзи - устроена така, че те да падат долу по специално направен улей. Цевта на оръжието не може да се маха. Към нея има прикачена двунога, която може да се прибере по дължина на цевта. Прикладът и предната дръжка са направени от дърво. Стандартните мерни прибори са механични и са от желязо. Пълнителят представлява лента, която се намира в метален контейнер. Лентата е разделена на 2 части по 50 патрона. През шейсетте, когато Калашников се налага (РПК и ПК), РПД бива свалено от служба в повечето страни от Варшавският договор. Това обаче не е краят за това прекрасно оръжие. В много Азиятски и Африкански страни то остава на служба. Също така взима участие и в следните конфликти – Виетнамска война, Гражданска война в Камбоджа, Афганистан и множество по-малки конфликти в Африка и западна Азия.
Кризата започва на 17-ти декември 1996-та година в столицата на Перу, Лима. Четиринадесет члена на Революционерско Движение на Тупак Амару взимат стотици високопоставени заложници, които по това време са на парти в официалната резиденция на японският посланник в Перу, Моришиша Аоки.
Изненадващата атака и превземане на резиденцията е една от най-големите операции на движението в неговата петнадесет годишна история. Терористите взривяват дупка в градината на иначе охраняваната от 300 тежко въоръжени полицаи и гардове резиденция. Самата резиденция буквално можела да бъде оприличена с крепост. Японското правителство било инвестирало във високи и подсилени стени, бронирани стъкла и врати, решетки на прозорците. Терористите разполагали вече с една добре защитена "база" и множество заложници.
Терористите представят изискванията си
В дните след атаката, перуанският червен кръст действа, като посредник между правителството и терористите. Сред заложниците са високопоставени лица, като - министърът на отбраната Максимо Ривера, шефът на анти-терористичните сили, бъдещият президент на Перу, Алехандро Толедо и Хавиер Диез Кансесо, перуански конгресмен. Японските заложници са 24 включително майката и по-малкият брат на президента Фухимори. Водачът на терористичното движение е индентифициран, като 43 годишния Ниестор Сепра. До развоя на кризата всички освен 72-ма заложника са пуснати.
Терористите правят серия изисквания:
- Освобождаване на 465 техни съратници от затворите в Перу. - Преразглеждане на правителствените реформи за неолиберален свободен пазар - Протестират върху чуждата помощ от Япония за Перу. Като довод изтъквали, че тя помага на малка част от обществото. - Също се противопоставят срещу жестоките и нечовешки условия в затворите в Перу.
На базата на сведения дадени от освободени заложници, властите изграждат ясна представа за ситуацията. Похитителите са въоръжени до зъби. Стаите са минирани, както и покрива. Терористите също имат противотанкови оръжия и чанти с експлозиви, които могат да задействат във всеки един момент. В комбинация с укрепената си позиция, то една евентуална атака на резиденцията би била лудост...
Преговорите
В търсене на мирно решение Фухимори назначава група, която да води преговори. Фухимори дори говори с Фидел Кастро, създавайки впечатление за пред медиите, че се работи по план за пускането на терористите към Куба. На 17-ти януари обаче преговорите се провалят. В началото на февруари отряд тежко въоръжени перуански войници доближават църквата на посолството. Те провокират бунтовниците, които от своя страна произвеждат няколко откоса. Обстановката остава същата... Фухиморо на няколко пъти се среща с Хашимото. Двата лидера обявяват, че са стигнали до съгласие относно това как да се справят със заложническата криза. Така и не дават повече детайли относно плановете си...
Военното решение
През февруари перуанският вестник Ла Република съобщава за таен правителствен план. Този план обуславял спасяването на заложниците чрез военна намеса. Във военната операция според слуховете, щяли да участват и американските специални части. На 17 февруари по страниците на Ню Йорк Таймс можело да се прочете - "Участието на Америка в атаката е жизнено важно. Според плана, щурмът ще бъде осъществен от перуански и американски командоси". Терористите по това време спират всякакви разговори с правителството. Причина за това са подозренията им. Подозрения базирани на чути звуци под пода на резиденцията, както и мисълта, че полицията копае тунели под тях за евентуална атака. Полицията от своя страна наистна копае тунели, като същевременно се опитват да прикрият звука от копаенето чрез висока музика и танкови маневри на близките улици.
Операция Chavin de Huantar
Подготовката
В подготовката на атаката, един от заложниците (перуанският флотски адмирал Luis Giampietri (по-късно избран за вице президент)) бива снабден с миниатюрен микрофон. Самата случка с предаването на микрофона заслужава да бъде спомената. От самото начало Giampietri започва да имитира лудост. Говори си сам и то главно несвързани неща. Терористите се хващат на номера и не му обръщат много внимание. Така той успява да се изолира от време на време и осъзнавайки, че резиденцията се подслушва предава важна информация. По Коледа на заложниците се носят подаръци. На "лудия" Giampietri подаравят кръст, на който да се моли. Разбира се в кръста били вградили микрофон... Също така му са дадени криптирани инструкции. Той трябва да предопреди заложниците 10 минути преди атаката да започне. Част от инструкциите са - заложниците да стоят колкото се може по-далеч от терористите. През изминалите дни на заложниците са доставени дрехи. Разбира се и това било с цел. Дрехите са в цветове, с които похитените лесно се различават от терористите. Друг положителен фактор са множеството камери и микрофони вкарани в резиденцията чрез храните, водата и другите неща, които били носени на заложниците. Така командосите имали множество "очи" и "уши" в иначе непробиваемата крепост. Водача на бунтовниците също без да иска спомага на командосите. Чувайки отново странни шумове под земята, той решава да премести заложниците на втория етаж. По-късно Фухимори разкрива, че в покрайнините на Лима бил създаден реален модел 1 към 1 на превзетата резиденция. Там военните тренирали всички възможни ситуации при един евентуален щурм.
Атаката на специалните части
На 22-ри април 1997 година, повече от 4 месеца след началото на обсадата, отряд от 140 перуански командоса, започва атаката на резиденцията. Операция Chavin de Huantar влиза в действие. Проехтяват три експолозии почти едновременно в три различни стаи на пърия етаж. Първата експлозия удря средната част на стая, където по това време терористите играели футбол. От взрива 3-ма терористи загиват на място. От получилата се дупка 30 командоса нахлуват бързо, с цел да спрат и унищожат оцелелите терористи. По това време техните другари(20 командоса) атакуват предната част на резиденцията. Целта е да се проникне в сградата, да се презвемат позициите на терористите и с първата група да се съберат в стая, която води със стълби към втория етаж. Втора вълна командоси от предните позиции поставя стълби на иначе високите стени на сградата. При щурма на предните позиции, 2 жени терористи са елиминирани. Трети отряд от координирата атака успява чрез прокопаните тунели да влезне в задния двор на резиденцията. Използвайки сложените вече стълби тяхната мисия е следната - да се качат на втория етаж, да взривят една бронирана врата през, която да изведат заложниците и също така да взривят 2 дупки в покрива от където да унищожат останалите терористи. Последното действие било едно от най-важните, тъй като ако не били елиминирани навреме терористите то те можели да открият огън по заложниците. В края на щурма четиринадесетте похитители са елиминирани. 71 заложници са спасени (само един загива и то от сърдечен удар по път за местната болница). Загубите на командосите се равняват на двама войника. Според някои източници, след края на щурма 2-ма от терористите са все още живи (жена и мъж) но и двамата са заведени и екзекутирани в задната част на резиденцията. Същите тези източници твърдят, че лично Фухимори дал заповед да не се оставят живи терористи.
Истината излиза наяве
Покрай грандиозния успех, много от показанията и изказванията на заложниците остават без внимание. Изказвания, които твърдят, че някои от терористите са екзекутирани дори след като са се предали. Тайните обаче, както знаем не могат да бъдат пазени вечно. През 2002-ра година телата на терористите са ексхумирани и изледвани. Резултатите са следните - 8 от тях застреляни във врата и то в беззащитна за тях позиция. При последвалия процес са обвинени 19 офицера. До присъди така и не се стига, защото "героите не трябва да бъдат третирани като престъпници".
Тридесети април 1980 година в 11:30 часа група от 6 човека наричащи се Демократично Революционерско Движение за Освобождение на Арабистан, превзема посолството на Иран в Лондон. Първоначално техните изисквания са автономия на регион богат на петрол намиращ се в южен Иран. По-късно променят изискванията си, като поставят условие да бъдат освободени 91 от техните другари, считани от Иран за политически затворници и държани в местни затвори. При атаката на посолството терористите вземат 26 заложника. През идните дни 5 от тях са освободени. Преговарящите от полицията с всякакви средства опитват да успокоят терористите. Предоставят им храна и цигари, а на третия ден терористите дори правят изявление пред BBC. След като разбират, че изискванията им няма да бъдат изпълнени, терористите биват забавяни, като им се обещава, че чрез помоща на посланника на Йордания, те ще получат безопасен път за отстъпление.
На сцената се появяват SAS
На шестия ден от обсадата похитителите правят решаваща за развоя на събитията грешка. Застрелват пресаташето Аббас Левасани и хвърлят трупа му отвън. Заявяват, че ще убиват на всеки половин час по заложник. С това тяхно действие обстановката ескалира. Полицията предава положението на военните. Тогавашния министър председател на Великобритания Маргарет Тачър дава зелена светлина на армията. Специално звено за борба с тероризма към SAS трябва да осъществи спасителна мисия. Хората от SAS обаче не са спали до сега, а са си написали домашното. През изминалите дни те успешно разработват план за нападение и събират информация за позициите на терористите, заложниците и съответно въоръжението им. При събиране на информацията ползват камери и микрофони, които били поставени в сградата от съседните сгради. Терористите разбира се така и не разбрали за това. При инсталирането на устройствата и приготвянето на атаката, минаващите наблизо самолети са инструктирани да летят ниско и то над посолството. На близките улици, започват "строителни работи", които също целят вдигане на шум. Атаката започва в 19:23 на 5 май. 23 минути след разстрела на Аббас Левасани проехтява взрив.
В същото време електричеството в цялата сграда бива спряно. SAS влизат в сградата на фона на паниката и хаоса. Спасителите влизат буквално от всякъде. Тактиката е проста но ефикасна - шокова граната, атака на помещението, прочистване от терористи и към следващото помещение. 5 от 6-те терористи са застреляни, 19 заложника биват спасени. 1 заложник е убит по време на атаката. След като щурмът завършва един от терористите опитва да избяга, като се представя за заложник. Държейки граната в ръката си той бива бързо индентифициран и разстрелян, преди да може да нанесе щети.
Последици
Операцията се счита за пълен успех и издига SAS в очите на целия свят.
Отрицателните мнения и действия обаче не остават настрана. Въпроса е, използвали ли са прекомерна сила войниците? Този въпрос е повдигнат, когато според очевидци двама от терористите хвърлят оръжията и се предават. Те дори размахват през прозореца парче бял плат(заснето и видяно също от милиони зрители по света). Това обаче не спира командосите да ги изправят до стената и разстрелят. Един от заложниците разказва:
"Хванаха двамата терориста, изправиха ги до стената и ги разстреляха. Те просто искаха да довършат историята. Това им беше работата. Разбира се, възможно е терористите да са имали нещо в джобовете си, но в ръцете си те не държаха оръжие."
В разследването след случилото се, войник от SAS казва, че единият терорист се насочил да вземе оръжие, а другият държал граната в ръката си. Дали са верни твърденията им само може да гадем. Факт е, че в труповете на някои от терористите били открити по 27 куршума. Единственият похитител, който оцелява и бива съден(осъден до живот), дължи спасението си на медиите около Иранското посолство. Към края на атаката той се мъчи да избяга, войник от SAS пробва да го дръпне вътре в сградата (и може би да довърши работата) но, след като вижда, че цял свят го гледа той се отказва.
След атаката Маргарет Тачър и съпругът и Денис Тачър посещават войниците в казармата им. Един от войниците споделя какво му е казал Денис Тачър по време на срещата.
"Силно се беше ухилил и каза, ' Оставихте едно от копелетата живо. Провалихме се в това отношение' "
Заключение
Каквото и да се каже за завършек то няма да промени истината. А тя е, че през годините SAS наистина са се доказали. Случаи, като обсадата на Иранското посолство само засилват изказаните суперлативи и градят вярата в звеното.
